… Пинокио отива при планината.

На рожденния ден на Станислава със Зоро (да бе, онзи с маската) се разбрахме сутринта в 9:00 да си срещнем задниците, да ги качим на колелата и да ги замъкнем до х. Здравец, пък там да видим какво ще правим. Естествено, планът беше и жените да се качат горе (мързеливата, с колите), ама както всеки добър план в този живот, включващ жени, и този беше обречен на провал. Нейсе де, с триста и два зора се качихме до горе, където имаше честване на Илинденско-Преображенското въстание, организирано от ВМРО. Честването, не въстанието. Цели бидони с народна музика, чибапчета и баби по монокини. Проснахме се на единствената останала незаета сянка и зачакахме марсианците да дойдат. Аха, не ни огря. Разтършувах се за баба ми и о, чудо! Открих я. Тя ме запаси с цяла пръчка хамбургски салам, краставица, два домата (хит комбинация), пакетирана пържола, плюнка сирене и малко кашкавал. Елеминирахме доказателствата за отрицателно време, полюпихме малко семки и решихме да тръгнем към Храбрино.

Пътят до Храбрино не беше кратък… седем изразходвани лепенки за гуми… и 10 изрязани нокътя докато чаках Зоро да лепи. Пука гуми човека - ще лепи. По-добре тук да пука, а не в леглото. Тук е поправимо и не дава разсейки след 9 месеца.

Нищо де, със сетни сили и общо 8 лепенки се върнахме в Пловдив, налющени с две праскови от центъра на Храбрино, пък и малко сини сливи от Извор. Осем лепенки ли казах? Ааа, да, спуках една на бул. Руски, близо до Зоро… да бе, тоя с маската. И мацката. Тази, с репликата “Ааа, влезте в хола с колелетата, той Николай така или иначе ще го чисти!”.

Найс райд.